ХЕЙ СЪРЦЕ, ЗАЩО МЕ ПРЕДАВАШ?

НЕ ИСКАМ ТАЗИ БОЛКА

НИТО ДА ИМАМ СЪЛЗИ В ОЧИТЕ.

НЕ ИСКАМ ТАЗИ ОБИЧ

НИТО МЪКАТА,

КОЯТО ТЯ МИ НОСИ.

ВЕЧЕ НЯМАМЕ ВРЕМЕ ДА БЪДЕМ ЗАЕДНО.

ПРОПИЛЯХМЕ ГО.

ИСКАМ ДА ПЛАЧА.

САМО ДА ПЛАЧА.

ЗАЩОТО… КАКВО ДА ТИ КАЖА…

ОБИЧАМ ТЕ!

ДОРИ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕМ САМО ПОЗНАТИ,

ПОГЛЕДЪТ ИЗДАВА ЧУВСТВАТА НИ!

НО ВЕЧЕ НЯМАМЕ ВРЕМЕ ДА БЪДЕМ ЗАЕДНО!

АХ, ВРЕМЕ, ВРЕМЕ

ЗАЩО НЕ МИ КАЗА, ЧЕ ТОЛКОВА БЪРЗАШ?

ЕХ, СЪРЦЕ, СЪРЦЕ

ЗАЩО НЕ МИ КАЗА, ЧЕ ЩЕ МЕ ПРЕДАДЕШ?

АХ, ЛЮБОВ, ЛЮБОВ

ЗАЩО НЕ МИ КАЗА, ЧЕ ЩЕ МЕ ИЗГОРИШ?

ЗНАМ ОТ КЪДЕ ИДВАМ

ТЪРСЕХ ОТПАДЪЦИ ОТ ТЕБ ПО КОЖАТА СИ

ОСТАНАЛА СЛЕДА ОТ УСТНИТЕ И ПРЪСТИТЕ ТИ.

ШАЛЪТ ТИ НАПОЕН С ПАРФЮМЪТ ОТ ОНЗИ ПЪТ,

И ЛЮБОВНИТЕ ТИ ПИСМА

ВЪРХУ ЛИСТ КОПРИНА.

ЗАПЕЧАТАХ ЗАВИНАГИ В ДУШАТА СИ

ЕМОЦИЯТА НА ГЛАСА ТИ

В ДЕНЯ, В КОЙТО МИ КАЗА:

“ТРЪГВАМ, НЕ МЕ ЗАДЪРЖАЙ”!

ПРЕКАРАХ ДНИ, ПИТАЙКИ СЕ:ЗАЩО?

АКО ЖИВОТЪТ ИЛИ ЛЮБОВТА

МЕ ИЗОСТАВЯХА

ТО АЗ УМОЛЯВАХ ВЯТЪРА

ДА МЕ ВЗЕМЕ В ОБЯТИЯТА СИ,

ДА МЕ ОТВЕДЕ МНОГО ДАЛЕЧ

ТАМ КЪДЕТО ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ.

ВЪРВЯХ ПО СТЪПКИТЕ ТИ,

КОЙТО МИ ШЕПНЕХА БЕЗСПИР:

“ЗА ДА ЗНАЕШ КЪДЕ ОТИВАШ,

СПОМНИ СИ ОТ КЪДЕ ИДВАШ.”

ТОВА Е ВСИЧКО КОЕТО МИ ОСТАНА,

НО СЕ ДЪРЖА, ПОНЕ ЗНАМ,

ЗНАМ ОТКЪДЕ ИДВАМ.

ТИЧАХ ПО ТЕСНИ ПЪТИЩА,

ПАДАХ СТО ПЪТИ.

ПРЕКОСИЛА РЕКИТЕ И

СТУДЕНИТЕ ЖЕЛАНИЯ,

НОСЕХ ТОВАРА НА ТЕЗИ,

КОЙТО НЕ СПАЗВАТ ЗАКОНИ.

В ЕДНА ЗИМНА ГРАДИНА,

ЧИЯТО КАРТИНА

СЕ ЯВЯВАШЕ В СЪЗНАНИЕТО МИ

УСЕТИХ ТОПЛИНАТА И СИЛАТА ТИ,

КОЙТО СЕ НОСЕХА.

ТИ, КОЙТО МИ СЕ УСМИХВАШ

ТОЛКОВА КРАСИВ СРЕД ТОЗИ БЛЯСЪК

РАЗБРАХ В СЪЛЗИТЕ СИ ТОВА

КОЕТО ТИ МИ КАЗВАШЕ.

ТУК ЗЕМЯТА НИ ПОЧУВСТВА,

НО СЪРЦЕТО МИ ТЕ ВИЖДА…

УМОЛЯВАХ ВЯТЪРА

ДА МЕ ВЗЕМЕ В ОБЯТИЯТА СИ,

ДА МЕ ОТВЕДЕ МНОГО ДАЛЕЧЕ

ТАМ КЪДЕТО ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ.

Животът е зашеметяващ

“Съдбата е предопределена и всеки върви по своя път начертан.”
Но аз мисля,че силните личностти сами градят и променят съдбата си.И вие ще се съгласите с мен след като изгледате “Животът е зашеметяващ”.
Когато обичаме ние отваряме сърцата си за любов и надежда.Защото любовта идва, завладява ни, изпълва празнотата и сякаш…летим.
А майчината любов - тя е най-възвишена и възхвалявана.
За Крия нейния син бе целият и живот.Той присъстваше във всичките и мечти…в целия й зашеметяващ живот. Тя го обичаше с цялата си душа. И това й стигаше. Беше усмихната и щастлива.
Но разбира се, когато животът е изпълнен с любов и щастие черната прокоба се появява. Поразяващата ръка на смъртта беше докоснала рамото на  Друв. Животът му бе застрашен, времето не спираше, а сърцето му туптеше все по-бавно.
Крия не бе изгубила надежда или поне не го показваше, заради Друв, макар сърцето й да бе сковано от мъка и болка. Колкото й да бе силна и свободна тя се чувстваше безпомощна. Крия носеше в сърцето си онова блаженно чувство, което всички трябва да ценим и съхраняваме в себе си - безрезервна майчина любов. Нейната пътеводна светлина бе любовта й към Друв. Тя знаеше: “Искаш ли да живееш, гледай напред.”
И все пак мъката й бе неописуема. Друв бавно гаснеше и тя гаснеше заедно с него. Безсилнна - времето не можеше да спре. Но съдбата си или тази на любимите ни хора можем да променим.
Животът на нейното дете бе застрашен и нейната възвишена майчина любов се превърна в лудост. Когато една майка е безпомощна тя изпитва силна ярост. Дори любимият й не бе в състояние да я спре. За да спаси живота на Друв, за да свърши мъката й, тя взе  страшно решение. Никоя сила на земята не можеше да я спре. Тя реши да даде сърцето си, за да може синът й да живее. Защото за нея той бе животът. Той бе нейното сърце. И го направи, без дори капка колебание. Както казва Белински :”Няма нищо по-чисто и по-безкористно от майчината любов.”
Тази мощ, която Крия притежава, защото обича е благословенна. Пред нея ние можем само да се прекланяме.